В третата виртуална изложба ви представяме Емануил Алберт. Млад създател, който не обича да се самоопределя - може да борави с няколко изкуства и често обича да ги смесва, но винаги оставя привилегията на публиката си да сложи етикет. Това, което обича обаче, е да твори без ограничения в способите, като често претопява различните течения и ги прелива до "нещо друго". Дете на морето, с "ДВА ЦВЯТА ЛЮБОВ" той ни представя една по-различна изложба, в която главна роля заема най-любимата му стихия, а съпътстващата проза разказва "най-старата любовна история по нашите земи".

‍

‍

‍

Има нещо проклето в алеите на Морската градина! Когато и да проходиш сред тях за първи път, ти се струва, че си бил наоколо и преди - тези пътища, преплетени като човешки съдби, навяват спомени от други животи или ти припомнят с дъха си, че някога си ги бродил в сънищата си. И в двата случая се чудиш защо всичко наоколо диша и се храни с емоциите ти, споделя мъките и тревогите ти, сякаш усеща всичко, което някога си изпитал. А ако се вслушаш по-дълбоко в звука на вълните, донесени от вятъра по изгрев, ще чуеш историята на най-старата любов в този край - на земята, по която крачиш, и морето, което се пробужда надолу по брега.
Тези любовници, също като в митовете, са орисани да не бъдат заедно завинаги. Историята им се повтаря от хилядолетия и те никога не успяват да се обичат повече от едно слънце на ден. Призори, на пределите на Градината, до самото ложе на последния девствен плаж, морето отваря нетърпеливо очи, за да види своята любима озарена от щастие, като че ли за първи път. С полъха на обърналия бриз започва играта на ненаситните вечни влюбени - той й изпраща целувки с първите светли вълни, а тя ги поглъща засрамено с пясъците си. Срамежливо зачервена от изгрева, Градината ще изчисти брега си за лъчите му, за да може да върне от светлината на любимия си. Така през буните, рибарския, северния, централния и накрая - южния плаж, където по залез ще си кажат сбогом. На вълнолома - пристана на любовта, те ще се изпратят с целувките на залеза, но това любимо място за раздяла няма да им е последно. Ще се видят отново преди да падне мрак, когато на запад лъчите прескочат върховете на мачтите и се разплискат по вече изгладеното от вечерния бриз море - спокойно, че утре ще види любимата си отново или пък отдавна примирено с кръговрата на любовта им. Розовото сияние ще се разлее по хоризонта и ще светне пясъците на Градината, сякаш да покаже, че последната ласка на морето я кара да сияе от щастие. Белите й зъби по брега ще отразят последния лъч на любов, оставяйки послание на вятъра за морето, което цяла вечер сгушено до нея, ще й шепти с вълните си, за да я успокои, че скоро пак ще бъдат заедно.
Със същия този шепот морето те връща обратно, където стоиш, а Градината те прегръща за утеха, преди да можеш да й кажеш колко много съжаляваш. Да, точно това море с любимия цвят на черно и прекрасната градина с бели алеи. Колко повече цвята ти трябват за любов?