На 19 май във фотографска академия BECA беше представена изложбата “Ленадия”, чийто автор е Никола Съев. Той избира да посвети първата си дебютна фотографска изложба, като разкрива света на майка си. “Ленадия” е име, което несъмнено пробужда някаква тайнственост и мистичност, но и нещо вълшебно. В нейния свят днес преобладава трудността, пред която е изправен всеки човек, страдащ от деменция. И Никола Съев избира да покаже именно този свят.

Изложбата се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“/ National Culture Fund, Bulgaria, програма "Дебюти" и е част от дългосрочната мисия на фотографска академия BECA, освен да спомага за популяризирането на работата на свои изявени курсисти.

На събитието, освен гости и приятели, официална покана да се присъединят имаха и представители на гражданско сдружение Алцхаймер, които представиха дейността си, мисията си и възможностите, които предоставят за помощ както на страдащи от болестта, така и на техните близки.

Как се възприема, макар и във фотографски прочит такава тема, как се представя такава изложба и какви са посланията, разказва самият автор.


Каква е историята на името Ленадия?

Необичайно е, нали? Според майка ми името й идва от Елена - приликата е колкото явна толкова и далечна. В рода й тя има само леля на име Елена, но дали е кръстена на нея не мога да кажа. Родителите на майка ми са живяли дълго време в тогавашна Чехословакия, така че е възможно някое местно име там да им е повлияло в избора. Когато озаглавихме изложбата “Ленадия” ми казаха, че това име заради окончанието си звучи като някоя фантастична далечна страна - като самия свят на майка ми. Тази аналогия много ми хареса, защото действително този фотографски проект разказва за нейния свят, такъв, какъвто е в момента.

С какви мисли вдигаш камерата, за да я заснемеш, в толкова специфичен житейски етап за нея?


Зависи дали реагирам на нещо, което се случва като действие пред мен, или конструирам кадър, който съм замислил предварително. В първия случай не остава много пространство за мисли, по-скоро реагирам и се уповавам на уменията си. Във втория - важно ми е тя да се чувства спокойна и уверена, че не я представям в недобър образ. Често си мисля, че да разкривам личното от моето семейство е дори по-трудно от това да фотографирам историята на чужд човек, защото съм част от всичко това. Старая се да подхождам с дълбоко уважение.

Какви послания искаш да достигнат до хората, които ще видят тези кадри?


На първо място имаме нужда като общество да се вгледаме по-дълбоко в хората край нас, страдащи от деменция и подобни заболявания на съзнанието. Те имат нужда от търпение и огромно разбиране, за да се чувстват пълноценни. От друга страна, бих искал моят проект и начинът, по който се представи, да бъдат повод да се замислим, че спомените за твоето семейство и всички близки, с които порастваме и остаряваме, са най-ценното нещо, с което можем да останем след време. Не е нужно да има трудна тема или проблем, за да фотографираме и създаваме спомени. Ще се радвам, ако повече хора фотографират близките си и документират животите им. Повярвайте, че дори в нашата ера, когато всички имаме камери в джобовете си, пропускаме тези малки неща. По повод представянето пък - радвам се, че от гражданско сдружение Алцхаймер приеха бързо нашата покана да се присъединят към изложбата, защото според нас беше важно, ако в публиката има хора, за които темата не е далечна, да знаят към кого могат да се обърнат за помощ.

Защо избра да са в черно-бяло? ‍

Черно бялата фотография за мен е най-първична по същност - с нея поставяме отношението между светлина, сенки и контрастът помежду им по най-чистия начин. Цветът щеше да пречи на този проект. Когато мисля за цветна документална фотография, в ума ми се настаняват фотографи като Хари Груяр и Алекс Уеб. Тези хора композират кадъра чрез цветовете, а човешкото присъствие в тях е финалния щрих. За проекта “Ленадия” аз имам един единствен фокус и това е моята майка, с черно и бяло изразявам много по-конкретно посланието на тези фотографии - те стават по-опростени и изчистени.

Фотографията помага ли ти?

Със сигурност и то заради нещо определено, което постигам, когато стоя зад своя фотоапарат - аз контролирам сцената. Да фотографираш е нещо много освобождаващо и в същия момент носи адреналин. Наскоро попаднах на статия в интернет - “Фотографията може да спаси живота ти!”. Без да преувеличавам, тя определено владее моя. Май съм от тези късметлии, които са открили своето “призвание”, макар да не харесвам таз дума, а съм само на 31.

Какви са темите, които те вълнуват във фотографията?

Работата с хора на дълбоко ниво. Не съм особен почитател на повърхностното снимане и за мен не достига, когато само “пълзим” по кожата на нещата. Като интроверт, за мен е предизвикателство да задълбавам навътре в комуникацията си, когато фотографирам даден човек, но и точно това го прави интересно за мен.

Какви са темите, които те вълнуват в живота?

‍Киното - от него уча много. Помага ми и във фотографията. Вече рядко гледам филм без да мисля защо камерата се движи така или иначе, откъде идва светлината върху персонажите, как са кадрирани те. Постоянно черпя идеи, които да използвам във фотографията. Чета и много фентъзи - любимата ми поредица е “Малазан” на Стивън Ериксън. Това ме пренася съвсем в друга реалност.

Как се чувстваш след дебютната си изложба?

‍Благодарен. Обзет съм от емоции и имам страхотен екип зад себе си, на който благодаря!
Успях да видя реализиран този проект, както и да представя първата си фотографка книга, която се появи благодарение на BECA Publishing. Това е и първа книга за издателството на академията, но тепърва ще се появяват много стойностни проекти и фотографски книги, които мисля, че ще допринесат много за фотографската общност у нас. Щастлив съм, че съм част от това.

Работиш ли по други проекти и какви?

Работя по няколко проекта - едни краткосрочни, други са с доста дълъг хоризонт. В момента снимаме заедно с и по покана на Димитри Стефанов документален разказ за Крейг Кохон и неговата инициатива Walk It Back. В момента той прекосява България пеша като етап от неговия 4000 километров поход от Лондон до Истанбул. Започвам работа и по следващия си личен документален фотографски проект, но тази завеса е рано да откривам.